Предизвикателствата пред България през годините

В края на 40-те години и в сферата на икономиката България тръгва по пътя на “изграждане на социализъм” от съветски тип, характеризиращ се със “социалистическа” индустриализация и коопериране на земята. Традициите на следосвобожденска България са прекъснати и страната тръгва по път, различен от извършващите се в Западна Европа трансформации. Водеща за икономиката е лансираната в края на 1948 г. от Петия конгрес на БКП задача “за 10–15 години да постигнем това, което други народи са направили за столетия”. Идеята е индустриализацията и електрификацията да помогнат на селското стопанство, а то да осигури суровини за промишлеността. На мястото на пазарната икономика се въвежда единна централно контролирана и планирана система на управление. Взаимовръзката между основните отрасли придава на стопанството автархичен характер, какъвто имат всички държави от СИВ. Същевременно силната централизация в ръководството на икономиката поражда и изкушенията на волунтаризма.

1. Изграждане на централизирана планова икономика

Истинската трансформация на икономическата система настъпва след одържавяването на промишлеността, осъществено в края на 1947 г. Първата голяма стъпка към централно планиране е двегодишният план – за 1947–1948 г., чийто акцент е индустриализацията: предвижда се изграждане на 53 нови индустриални обекта и високи темпове на промишленото производство. Това е обща характеристика на всички държави от Източния блок, създали през януари 1949 г. Съвет за икономическа взаимопомощ.

За да се осъществи плановото начало в индустриализацията, се изгражда централизирана система от държавни органи, най-важен от които е Държавният планов комитет. Приоритет обаче има партийното ръководство, чиито идеи за индустриално развитие се реализират от държавния апарат. От края на 40-те години планирането става по съветски образец с петгодишни стопански планове (петилетки). Първият такъв план (1949–1953) е насочен към форсираната индустриализация чрез максимално развитие на отраслите от групата “А” (производството на средства за ново производство) – енергетика, металургия, машиностроене и тежка химия. Докато задачите на леката промишленост от групата “Б” (производство на предмети за потребление) са по-скромни: да осигури стоки за населението и за износ. Амбициозните задачи на първия петгодишен план могат да се осъществят чрез производствено коопериране, за което България разчита на СИВ. Страната получава бързо и лесно кредити, суровини, машини, пазари, но СИВ откъсва България от европейските постижения на техниката и от пазарите на Европа.

Във втория петгодишен план (1953–1957), реализиран след смъртта на Сталин, приоритетите се променят: разширяват се капиталовложенията за групата “Б”, а ударението се поставя върху селскостопанското производство. Икономиката се ориентира към т.нар. продоволствен курс. (Документ № 2)

2. Резултати от индустриализацията

Зала на електроцентрала

Изгражда се широка енергийна база – през 1957 г. новопостроените ТЕЦ и ВЕЦ дават десет пъти повече електроенергия от 1939 г. Расте добивът на желязна, оловно-цинкова руда, изграждат се черната (завод “Ленин” в Перник) и цветната металургия (Оловно-цинковият завод край Кърджали и Медодобивният край Пирдоп). Развиват се химическата индустрия и производството на строителни материали. Огромният ръст на промишлената продукция (32 пъти повече от 1956 г. в сравнение с 1939 г.) се дължи най-вече на новите машини, апарати и резервни части. Негативните страни на индустриализацията по съветски образец са голямото финансово напрежение, инвестирането главно в групата “А” (47,7 %) за сметка на селското стопанство (10-11 %). Уклонът към машиностроене проявява своите слабости още през 50-те години – например произвеждат се резервни части, но често те са по-скъпи от вносните. Изграждането на промишлени гиганти предизвиква размествания на населението и концентрирането му в някои селища без достатъчни условия за живот и труд.

3. Коопериране на селското стопанство

Друг важен елемент от новата икономическа политика е обединяването на земята на селяните в общи стопанства, обработвани съвместно и наричани Трудово кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС). Този процес предизвиква дълбоки социално-икономически и демографски промени в българското село.
Селската кооперация е популярна в България още от Освобождението в различните й форми – потребителска, снабдителна, производствена. Селяните виждат в нея възможност за взаимопомощ. Особено разпространено е движението за коопериране сред бедните селяни. Но обявената още на 5-ия конгрес на БКП (декември 1948 г.) линия на коопериране предвижда ускорено развитие само на продоволствената кооперация, която за пет години трябва да обхване 60 % от селяните. Това политическо решение се реализира силово и до края на 1951 г. в ТКЗС се вкарват 52 % от селяните и 60,5 % от обработваемата земя. Българското село се съпротивлява чрез неизпълнение на сеитбените планове, фалшифициране на отчетите, масово напускане на селата, но това не спира процеса. (Документ № 1)
През втората петилетка (1953-1957) благодарение на “продоволствения курс” положението в селото се подобрява. До март 1956 г. в ТКЗС са вече 80 % от селските стопанства, включително и в планинските и полупланинските райони, с което завършва кооперирането на българското село.

4. Опити за трансформиране на икономическата система

Почти веднага след утвърждаването на новата икономическа система се оказва, че тя се нуждае от промени. Започва дълъг процес на почти непрекъснато реформиране, който завършва с краха на социалистическата икономика.
В края на 50-те години българското ръководство си поставя амбициозната задача България да извърши “голям скок” от аграрна в развита промишлена държава. Новата програма, инспирирана от експериментите на Мао Дзедун в Китай, цели чрез нов етап на ускорена индустриализация да ликвидира безработицата и България да излезе от групата на аграрните страни и да влезе в тази на индустриалните. Въпреки нереалистичността на идеите за “голям скок” България успява да получи при разделението на труда в СИВ специализации в машиностроенето – селскостопански и металорежещи машини, електрокари и електротелфери, а по-късно и електроника.
Селското стопанство се подчинява на идеята за “скок” със задачата “да достигне по продукция на единица площ и на глава от населението европейските страни с интензивно селскостопанско производство”. Плод на тази постановка е първото уедряване на ТКЗС в края на 50-те години, когато броят на ТКЗС намалява от 3457 до 957 плюс 49 ДЗС.

През 60-те години настъпва нов етап в икономическото развитие на страните от Източна Европа – изчерпват се възможностите за екстензивно развитие и се търсят нови възможности. Икономистите от Източна Европа ги намират в интензификацията на икономиката чрез нейното модернизиране, повишаване на ефективността, прилагане на постиженията на световната наука и техника и стимулиране на производителността на труда. Очертаният път изисква завръщане към отречените преди това принципи на пазарната икономика, която да постави предприятията в естествена конкурентна среда.Истинският “голям скок” се налага в българската икономическа политика с решенията на 8-ия конгрес на БКП (ноември 1962 г.). Приети са Директиви за развитие на народното стопанство през 1961-1980 г., с изпълнението на които България би трябвало да доизгради материално-техническата база на социализма и да премине към изграждане на комунизъм. Тази свръхамбициозна и нереалистична задача не е нищо друго освен огледално повторение на решенията на 22-рия конгрес на КПСС от октомври 1961 г. (Документ № 3)

Заедно с другите страни от Източния блок и българското политическо ръководство в средата на 60-те години (1964-1968) подготвя реформа в икономиката, наречена “нова система за планиране и ръководство на народното стопанство”. С нея се допускат принципи на пазарната икономика като закона за стойността, самоиздръжката на предприятията, отговорността им за пласиране на продукцията и разпределяне на печалбата, материалното стимулиране. Това става чрез децентрализация на решенията, но при запазване на общата рамка на централното планиране с помощта на разпределение на кредитите, суровините и валутата, закупуване на готовата продукция. Реформата е половинчата, такива са и резултатите й – временно нарастване на темповете, но при запазване на дефицитното стопанство, в което непрекъснато липсват търсени стоки, в същото магазините и складовете са пълни със застояла продукция; произволна ценова политика; лошо качество. Не по-успешно завършват и усилията за планомерно внедряване на научно-техническия прогрес с помощта на специални органи – напр. Комитет за наука и технически прогрес. (Документ № 4)

Интензификацията е свързана с концентрацията на производството, разглеждана и като следствие от научно-техническата революция – създават се държавни стопански обединения (ДСО), които в края на 70-те години обхващат основните отрасли в 64 ДСО. Предприятията с над 1000 работници обхващат 47 % от трудовата сила. Осъществена е нова трансформация на българското село със създаването на аграрно-промишлените комплекси (АПК), които да осигурят индустриализацията на селското стопанство. В края на 1971 г. на мястото на около хиляда ТКЗС са създадени 161 АПК. Правят се опити за промишлени методи в производството на бройлери и животновъдството.

Опитите са реформи в българската икономика продължават и през 70-те години, но не могат да преодолеят основните недостатъци на централно планираната икономика. Не успяват и опитите да се пренесат печеливши на Запад производства чрез закупуване на лицензи.

5. Кризата от 80-те години и опитите за преодоляването й

През втората половина на 80-те години се очертава общата икономическа криза на социализма. Това кара Т. Живков да лансира най-мащабната си икономическа реформа. През 1987 г. е приета т. нар. Юлска концепция, която се опитва при запазването на политическата система да трансформира централното планиране в пазарна икономика, включително и с отказ от монопола на държавната собственост. И тази най-далеч отиваща икономическа реформа е неуспешна, тъй като в условията на обща икономическа криза, нарастващ външен дълг и влошена международна конюнктура България не може да извърши подобна промяна. И от вътрешна, и от международна гледна точка се вижда, че времето на реформите е отминало и е време за замяна на съветската система с нова. Започва мъчителното завръщане към икономическите принципи на капитализма, от които Източна Европа се е откъснала след Втората световна война. (Документ № 5)

1. Победена България и трудният път към мира

На 9 септември 1944 г. България е в дълбока международна изолация. Тя е във война и с Германия, и с държавите от Антихитлеристката коалиция. От първостепенна важност е бързо да сключи примирие с победителите, от които зависи съдбата й. За да стигне до него, България трябва да изтегли войските си от Западна Тракия – условие, което Англия поставя в защита на гръцките интереси. Това е краят на надеждите за запазване на обединението. Примирието със СССР, САЩ и Великобритания е подписано на 28 октомври 1944 г. в Москва (Документ № 1). Според предварителните договорености между победителите СССР има водеща роля в прилагането му. 

Една от първите задачи на правителството на ОФ е да осигури участието на страната във войната срещу Германия и така да извоюва по-благоприятен мирен договор. От септември 1944 до май 1945 г. българската армия участва в боевете в Македония и Южна Сърбия и настъпва в Унгария и Австрия. Жертвите са над 40 хиляди, но България не е призната за “съвоюваща”. Англия и САЩ под югославски и гръцки натиск не желаят наказанието на победена България да бъде смекчено. Българският военен принос обаче е безспорен и е аргумент при обсъждането на мирния договор. На мирната конференция в Париж през лятото на 1946 г. България се противопоставя на прекомерните гръцки претенции. Тя отстоява интересите си към Западна Тракия и иска от репарациите да й се приспаднат вложените там инвестиции, но без успех. На 10 февруари 1947 г. в Париж е подписан мирният договор, плод на компромиси между победителките. България трябва да плати 45 млн. долара репарации на Гърция и 25 млн. на Югославия, но териториалната й цялост е запазена (вкл. Южна Добруджа). В края на 1947 г. съветските войски напускат страната. Тя излиза от изолацията и придобива статут на суверенна държава.

2. Балканските проблеми пред българската външна политика 1944-1947 г.

В отношенията със съседите се засилва значението на идеологическите мотиви, положението на България като победена страна и най-вече на указанията на Сталин. Най-значими са проблемите с Югославия. Тя иска да обедини населението от Пиринска, Вардарска и Егейска Македония, което според нея е отделна “македонска нация” в една македонска държава в рамките на федеративна Югославия. Тя е улеснена от БРП (к), която се придържа към противоречащата на историческите факти и националните интереси теза на Коминтерна от 30-те години за “македонска нация”, а и подхожда идеологически към “нова Югославия”. През есента на 1944 г. обаче България отклонява натиска за откъсване на Пиринския край, а след това и за създаване на южнославянска федерация, в която тя да бъде погълната като седма югославска република. Ролята на арбитър играе Сталин. Той приема българския възглед за поетапно изграждане на федерация на паритетни начала (Документ № 2), но през 1946 г. изисква България да развива “македонско съзнание” сред българите в Пиринския край. БРП (к) насилствено принуждава хората там да се обявяват за “македонци” (Документ № 3). Поради външния натиск и идеологическите заблуди тя пренебрегва националните интереси.
Отношенията с Гърция се влошават поради гръцките териториални и финансови претенции. Първоначално по указание на Сталин България не подкрепя гръцките комунисти, но по време на гражданската война там (1946-1949) тя заедно с Югославия и Албания подпомага партизаните, а Гърция се оплаква в ООН. Умереният тон в отношенията между София и Анкара след войната се запазва до 1947 г., когато се установява духът на студената война. България се опасява за сигурността на южната си граница и гледа на българските турци като на проводник на турското влияние, а Турция се чувства застрашена от комунистическата идеология на управляващите в София.

3. Външната политика в условията на студената война 1948-1953 г.

В двуполюсния свят България няма възможност за самостоятелна политика поради принадлежността й към социалистическия “лагер”. Той се оформя чрез система от двустранни съюзни договори, сключени през 1947-1948 г. под контрола на Москва. България послушно подкрепя СССР по германския въпрос, в борбата за мир и колективна сигурност в Европа. През 1949 г. тя става учредителка на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), който обвързва икономиките на СССР и източноевропейските страни. 

Съветско-югославският конфликт води до преосмисляне на българската политика по македонския въпрос. От лятото на 1948 г. насилствената “македонизация” на Пиринския край се преустановява, но БКП продължава да разглежда населението там като “македонско” (Документ № 4). През октомври 1949 г. България и другите социалистически страни анулират договорите си с Югославия. Прекратени са търговските и културните връзки, провокират се гранични инциденти. Сложни остават и отношенията с Гърция, където гражданската война продължава до 1949 г. Пропадат опитите за възобновяване на прекъснатите през 1941 г. дипломатически отношения, а финансовите и пограничните въпроси остават нерешени. В условията на студената война в българо-турските отношения отново на преден план излиза изселническият въпрос. Независимо от положителните промени в живота на българските турци, през 1948-1949 г. сред тях се засилват изселническите настроения. За това допринасят радикалните промени, засягащи традициите на това население, и активната турска пропаганда. След консултация със Сталин БКП решава да поощри изселването, защото смята, че така ще реши част от проблемите с националната сигурност. От 1948 до 1951 г. страната напускат над 150 хил. български турци. Турция  не може и не иска да приеме всички желаещи и през есента на 1950 г. за известно време затваря границата. След като през ноември 1951 г. това се повтаря, БКП преустановява изселванията. Започва политика, повлияна от съветския опит в изграждането на “многонационалната” държава: толерира се етническата специфика на турското население, подпомага се културното и стопанското му развитие, за да се откъсне от исляма и да се приобщи към социализма. Неговият бит се подобрява, но обособеността му се задълбочава.

В края на 40-те и началото на 50-те години отношенията на България със Запада са силно влошени, но не поради спорни въпроси, а от духа на студената война. Пример е растящата враждебност между България и САЩ. Съдебните процеси срещу протестантските пастори и Тр. Костов се съпровождат от обвинения за шпионаж в полза на американската легация, а в САЩ се води кампания за дискредитиране на съветските сателити. За целта Вашингтон използва и намиращата се под негово влияние ООН. Когато през лятото на 1947 г. България иска да бъде приета в организацията, САЩ се противопоставят, а през февруари 1950 г. късат дипломатическите отношения с България. Прекъсват се контактите и със Западна Европа. Тези отношения се променят от средата на 50-те години с общия процес на разведряване.

4. “Разведряването” и промените в българската външна политика

И след Сталин пътят на българската външна политика задължително минава през Москва. На 14 май 1955 г. България е сред основателите на Организацията на Варшавския договор, който оформя военното лице на Източния блок. Но от средата на 50-те години блоковото противопоставяне отслабва и страната се възползва, за да уреди част от проблемите си със Запада. През март 1959 г. България нормализира дипломатическите отношения със САЩ. Разширява се търговията със западноевропейските държави. На 1 март 1955 г., съгласувано с Москва, България прекратява състоянието на война с Германия и това активизира търговските контакти с ФРГ, която заема първо място от западните страни в българския стокообмен. До установяване на дипломатически отношения обаче не се стига поради обявената от ФРГ доктрина “Халщайн”, според която не бива да се поддържат дипломатически отношения с държави, признали ГДР.
След Сталин Москва променя курса към Югославия и България трябва да подобри отношенията с нея, но по македонския въпрос е възприета тактиката на “временно мълчание, търпимост и сдържаност”, като отново не е изработена цялостна политика по националния въпрос. От лятото на 1953 г. се очертава положителна промяна в отношенията с Гърция. Постигнат е успех при решаването на граничните спорове, а на 22 май 1954 г. се възстановяват дипломатическите отношения. Остава обаче сериозният финансов спор – Гърция иска България да изплати предвидените в мирния договор репарации, а от българска страна се настоява от тях да се приспаднат неуредените гръцки финансови задължения към България отпреди Втората световна война и стойността на оставените в Беломорието български имущества. Положителните промени в международния климат оказват влияние и върху българо-турските отношения. Активизират се търговските контакти, но изселническият проблем продължава да спъва двустранното общуване. България отказва да разреши свободно изселване на българските турци, докато Турция го разглежда като предварително условие за развитие на отношенията в другите сфери.
През декември 1955 г. България е приета в ООН заедно с още 15 страни. Решаваща роля имат не българските усилия в тази насока, а външният фактор, т.е. общият ход на международните отношения. Членуването в ООН укрепва международните позиции на страната.

5. Акцентите в българската външна политика от 60-те до 80-те години

Смазването на Унгарската революция през 1956 г. показва на източноевропейските страни, че не могат да напуснат “лагера”, и всяка търси в рамките му свой модел на поведение, примирявайки се с ограниченията във външната политика. България под ръководството на Т. Живков избира позицията на най-близък съюзник на СССР. БКП одобрява съветската интервенция в Унгария (1956), заема “правилни” позиции в съветско-китайския спор и за разлика от Албания и Румъния не създава проблеми на Москва на Балканите. Български войски участват и в смазването на “Пражката пролет” през август 1968 г. Т. Живков заема страната на СССР при сътресенията, които причиняват събитията в Полша (1970, 1976 и 1980-1981). От тази вярност Живков извлича изгоди за България – със съветска помощ се модернизира българската армия, развива се военната промишленост и е осигурена защита на страната, граничеща с две държави от НАТО.
Просъветската политика на Живков два пъти достига дори до отказ от суверенитет. В края на 1963 г. ЦК на БКП взема решение за сближаване и в перспектива за обединение на страната със СССР (Документ № 5). Мотивите на Живков са икономически – срещу това обещание, което трябва да се запази в тайна и е насочено към неопределеното бъдеще, той иска съветска помощ за обявения “скок” към комунизма. През 1973 г. Живков успешно прилага същата тактика и към Л. Брежнев. В двуполюсния свят тази позиция носи изгоди на страната, но й създава траен образ на най-верен съветски сателит.
Отношенията на България със Запада зависят от международния климат. През 60-те години при постигнато равновесие във въоръженията СССР се придържа към тезата за “мирно съвместно съществуване” между Изтока и Запада, а САЩ заменят политиката на “сдържане” на комунизма с тактиката на “прехвърляне на мостове” в икономиката и културата. По същото време Т. Живков поема държавното управление, в което привлича по-млади и професионално подготвени кадри, сред които и външния министър Иван Башев. Прагматизмът на двамата и отслабването на напрежението в международните отношения през 60-те години (макар и в тях да избухват сериозни кризи – Берлинската, Карибската, Чехословашката) активизира външната политика на страната. Своеобразен връх е постигнат в българо-френските отношения – подписани са дългосрочни спогодби за икономическо, научно-техническо и културно сътрудничество.
През 70-те години “разведряването”, свързано с Европейското съвещание за сигурност и сътрудничество, създава още по-добри възможности за развитие на контактите на България със западноевропейските страни. От 1971 г. начело на българската дипломация е Петър Младенов, който остава на този пост до края на 1989 г. Най-значими резултати са постигнати в отношенията с ФРГ – дипломатическите са възстановени през 1973 г. и дават тласък на икономическите и политическите. Започва създаването на съвместни предприятия, ФРГ затвърждава първото място в стокообмена на България с капиталистическите страни. Забележителен е и напредъкът в икономическите контакти с Италия и според П. Младенов през 70-те години тя “неприкрито демонстрира своята готовност да измести Федералната република от първото място” в търговията с България. Под лозунга за подкрепа на националноосвободителните движения с впечатляващи темпове се развиват отношенията с арабските страни, от които България има голяма икономическа изгода. Като много перспективно се очертава сътрудничеството с Япония, особено във високите технологии.
През 80-те години напрежението в международния климат ескалира и тази “втора студена война” слага негативен отпечатък върху българската външна политика. Рязко се влошават отношенията със САЩ, които обвиняват страната ни в държавен тероризъм, наркотрафик и търговия с оръжие. Провъзгласената от американска страна “българска следа” в атентата срещу папа Йоан-Павел ІІ през 1981 г. се използва за дискредитиране на най-верния съветски сателит. За негативния образ на България на международната сцена допринася и т.нар. възродителен процес. Тези фактори засягат най-сериозно отношенията на България със САЩ и Италия, докато тези с ФРГ, основани на прагматизма и взаимната изгода, продължават да се развиват интензивно.

6. Балканските измерения на външната политика

През 60-те години българската дипломация успява да постигне напредък по най-важните въпроси в отношенията със съседите. За политиката към Югославия от първостепенна важност е повратът в официалното становище на БКП по македонския въпрос. През март 1963 г. на пленум на ЦК Т. Живков критикува погрешната партийна политика за насилствено “македонизиране” на Пиринския край и тезата за съществуването на “македонска народност и нация” през Средните векове и Възраждането (Документ № 6). След Втората световна война в рамките на Македонската република се формира македонско национално съзнание, но е недопустимо то да се гради на антибългарска основа. В следващите години България се придържа към тази правилна позиция, която защитава българския характер на населението в Пиринския край и позволява конструктивен диалог с Югославия. Югославската страна обаче поставя на преден план въпроса за “македонското малцинство” в България и я обвинява в “национализъм”, защото отказва да го признае.
България умело се възползва от Кипърската криза, която противопоставя Турция и Гърция и те проявяват готовност за разбирателство със северната си съседка. През 1964 г. България и Гърция подписват 12 спогодби, които уреждат финансовите и други въпроси, тормозещи цяло десетилетие отношенията между двете страни (Документ № 7). През 70-те години задълбочаването на Кипърската криза дава силен тласък на българо-гръцкото сътрудничество в редица перспективни отрасли. Сближаването на двете страни кара Турция да преосмисли политиката си. До средата на 60-те години тя настоява България да разреши свободно изселване на българските турци и да ги признае за национално малцинство като условие за развитие на междудържавните отношения. През втората половина на десетилетието тя смекчава тона, а българската страна се съгласява да разреши изселването, за да улесни контактите с Анкара. През 1968 г. е подписана изселническа спогодба, но сега Турция е тази, която налага ограничения – право да се изселят имат само роднините на изселилите се в началото на 50-те години. Пътят за развитие на двустранните отношения е отворен – за пет години се сключват 10 спогодби, но турската интервенция в Кипър през 1974 г. и създаването на Севернокипърската турска република, както и възкресените претенции за “турско национално малцинство” в България оказват силно негативно влияние върху отношенията. Те се изострят до крайност в края на 80-те години във връзка с т.нар. възродителен процес и изселническата вълна през лятото на 1989 г., когато 360 хил. български турци напускат страната. Крачка към уреждане на отношенията е направена в края на октомври 1989 г. на българо-турска среща в Кувейт, но промените в България дават друг ход на събитията.

Културните процеси не се влияят пряко от политическите и икономическите промени. От средата на 30-те години се оформя желанието на властта да насочва културното развитие и да използва интелигенцията за своето укрепване. След 1944 г. Комунистическата партия задълбочава тази тенденция.

1. Тенденции в културната политика при “народната демокрация”

След 9 септември 1944 г. културната политика не се променя радикално. Налице е плурализъм на идеи и творчески стилове и приемственост с институциите и принципите от предходния период. До края на 1947 г. БРП (к) се въздържа от открито налагане на своята идеология, защото се съобразява с положението на България като победена страна и със съветската тактика на разбирателство със САЩ и Англия. Върху интелигенцията не се оказва директен натиск, но тя също дава жертви в репресиите, а 105 журналисти и писатели са призовани пред “Народния съд”, обвинени във “фашистка” пропаганда. По критериите “прогресивен” и “антифашистки” се провеждат чистки в сферата на образованието, науката и творческите съюзи.
Управляващите се стремят да обединят интелигенцията и затова зачитат приемствеността в културата и декларират, че социалистическият реализъм не изключва други творчески методи. Дори начело на новосъздаденото Министерство на пропагандата (от края на 1945 г. – Министерство на информацията и изкуствата) е не комунист, а “независимият интелектуалец” Димо Казасов. Важна роля има и материалното подпомагане (Документ № 1). Финансовата подкрепа от държавата позволява да се възобнови културният живот, но и да се ангажира интелигенцията с партийната линия. С тази цел БРП (к) полага усилия да възстанови и сплоти под свое ръководство творческите съюзи, да активизира политическата им дейност и чрез тях да пропагандира идеите на марксизма. Опозиционните партии, принудени да действат под постоянен натиск, се съсредоточават върху политическите и икономическите проблеми и не изработват ясна позиция по културните процеси, а и нямат материални възможности за стимулиране на творците.
До края на 1947 г. акцентът е върху изграждането на демократична национална култура. Тази линия се поддържа от Г. Димитров, но среща възраженията на част от ръководството, която от 1948 г. взема връх и започва безкомпромисно да налага комунистическата идеология.

2. Българският вариант на сталинизма в културата – 1948-1953 г.

През 1948 г. курсът на ускорено налагане на съветския модел става несъвместим с толерантното отношение към плурализма в духовната сфера. Монополът на БКП в управлението на страната налага и монопол върху културните процеси. Той се установява чрез “културна революция”, която трябва да уеднакви културния живот на основата на марксистко-ленинската идеология; да засили държавното начало в него и да го постави под контрола и в услуга на БКП. Всички творци са длъжни да създават произведения според каноните на социалистическия реализъм, който изисква действителността да се представя такава, каквато партията иска, за да могат творбите да възпитават в духа на комунистическия идеал. Това води до опростено изображение и обедняване на творчеството. БКП утвърждава този метод с политическа принуда и засилена материална зависимост на творците от държавата. Творческите съюзи са поставени под пряк партиен контрол.

Тома Томов, Диверсанти, 1952 г.

Ликвидирана е частната инициатива в културната сфера. Държавният (партийният) монопол в нея се осъществява от създадения през 1948 г. Комитет за наука, изкуство и култура (КНИК). Председателят му В. Червенков има най-големи “заслуги” за налагането на сталинския модел на партиен диктат в културата. На 5-ия конгрес на БКП (декември 1948 г.) Червенков откровено обяснява, че в предходния период са проявени “маневреност” и “известни отстъпки”, но вече всички творци трябва да се ориентират към марксизма, понеже другите теории са “враждебни” и “нямат право на съществуване”. В началото на 1949 г. в поредица срещи с творческите съюзи той разяснява, че БКП единствена има право да ръководи културното развитие (Документ № 2).
Всеки опит да се оспори ръководната роля на партията в името на творческата свобода е безмилостно наказван. Най-ярък пример е организираната от В. Червенков разправа с видния художник комунист Александър Жендов и натискът му върху писателя Димитър Димов, който е принуден да преработи своя роман “Тютюн” според препоръките на партията. БКП използва опита на Москва, за да предотврати влиянието на обявената за “гнила” и “реакционна” западна култура. През 1952 г. по съветски образец е създаден нов орган – Главлит, за да цензурира културния живот. Пак по съветски модел културното общуване е поверено на Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина (КПКВЧ) и е разрешено само със социалистическите страни, а българските творци са изолирани от световните културни процеси. Интелигенцията реагира на натиска различно: единичните опити за отстояване свободата на творчеството са наказвани; част от творците се поставят открито в услуга на партията, а мнозинството се примирява и се опитва да твори в наложените му ограничителни рамки.

3. Интелигенцията пред предизвикателствата на “размразяването” – 1953-1962 г.

След 1953 г. “размразяването” се усеща и в духовната сфера. То е плод на надеждите, които творците свързват с вътрешнополитическите промени. Влияние оказва и отзвукът от оживлението сред интелигенцията в СССР. Стремежът е да се излезе от сковаващите догми на идеологията и творбите да изразяват свободните търсения на авторите, без да бъдат непременно насочени към утвърждаване на каузата на БКП. Тези тенденции се проявяват особено силно сред писателите, въпреки продължаващия партиен контрол и цензурата. Страхът, че така може да се разширят прекалено границите, в които се тълкува свободата, кара партийната върхушка да се намеси. Министър-председателят В. Червенков и първият секретар на партията Т. Живков в края на 1955 г. три пъти се срещат с писателите, за да “стегнат редиците”. Те ги обвиняват, че претенциите им за свободата на писателя на практика оспорват ръководната роля на партията.
Тласък на разкрепостяването дават политическите събития в СССР и България през февруари и април 1956 г., макар че партийните ръководства в двете страни се надяват критиката на култа да остане в определените от тях граници. Сред интелигенцията обаче се засилват надеждите, че епохата на сталинизма е завършила и част от творците смело настояват за следване на нов, демократичен път в областта на културата (Документ № 3). За ръководството на БКП събитията в Унгария през 1956 г. са сигнал за опасността от тези тенденции и то ги обявява за “дребнобуржоазна разпуснатост”, на която трябва да се сложи край (Документ № 4). Но за българската култура втората половина на 50-те и началото на 60-те години са и време, когато се преодолява декларативността и в центъра на творчеството се поставя човекът, а не строителят на социализма. Появяват се ярки дарования в литературата (поетите Константин Павлов, Стефан Цанев, Любомир Левчев, писателите Емил Манов, Георги Марков), в изобразителното изкуство (Светлин Русев, Димитър Киров, Георги Баев), в киното (сценаристите Христо Ганев, Анжел Вагенщайн, режисьорите Рангел Вълчанов, Въло Радев). Възобновяват се културните връзки със Запада и България става член на редица международни културни организации.

Тласък на тези положителни тенденции дава втората вълна на десталинизацията, предприета от Н. Хрушчов на 22-рия конгрес на КПСС (октомври 1961 г.). Тя възражда надеждите на българската интелигенция, че партийните ръководства в Москва и София ще направят необратимо отдалечаването от методите на култа. “Разкрепостяването” на творците достига своеобразен връх през 1962 г. В литературния живот се разгаря дискусията за свободния стих, възвръща се с нова сила сатиричният жанр, на екран излизат филми на автори, които са сред най-критикуваните в предходните години. Партийното ръководство, както през 1956 г., поощрява творците с надеждата, че може да ги държи под контрол, но той става все по-неефективен, особено при засиленото пропагандно настъпление на Запада. С партийни постановления и копирани от Н. Хрушчов срещи на Т. Живков с творческите съюзи започва “затягане на юздите”. Надеждите за промяна са окончателно прекършени, когато през април 1963 г. Т. Живков заявява на творците, че соцреализмът е единственият правилен метод, а творческата свобода е възможна само в рамките на партийната политика (Документ № 5). Става ясно, че проблемът не е в култа, а в самата система на социализма.

4. Властта и интелигенцията в годините на живковизма

Към средата на 60-те години Т. Живков държи здраво партийната и държавната власт и това му позволява да води по отношение на интелигенцията политика на “камшика и захарчето”. Партията продължава да контролира културните процеси, но вмешателството не е откровено грубо и пряко. През 60-те години репресивният аспект на културната политика се изразява в спиране на в. “Литературни новини”, забрана на пиеси на Валери Петров и Недялко Йорданов, на филми на режисьорите Бинка Желязкова и Хр. Ганев. Събитията в Чехословакия през 1968 г. карат властта да засили натиска върху интелигенцията. Направен е опит да се унищожи излязлата същата година книга с епиграми на Радой Ралин и илюстрации на Борис Димовски “Люти чушки”, оценена от управляващите като “клеветнически пасквил”. Забранени са театрални постановки, поставящи критично остри обществени проблеми. Ударите обаче са премерени така, че да не създават широко недоволство, още повече че и творците в огромната си част не създават затруднения.

Управляващите залагат на значителни материални и морални стимули за сферата на културата, а Т. Живков умело прилага тактиката на привличане на интелигенцията към властта с изкушенията на материалните облаги, привилегиите и високите постове (Документ № 6). През 70-те години стабилната политическа ситуация позволява да се отпусне известна свобода на творците при условие да не се използва за критика на властта. Създава се митът за изключителната заслуга на Живков за успехите в духовната сфера, които се обясняват с политиката, започната с пленума на ЦК на БКП от април 1956 г., и затова са наричани “априлска пролет” в културата. В тези условия част от творците продължават да отстояват творческата си същност, което ги противопоставя на партийната линия и те плащат висока цена (Константин Павлов, Р. Ралин, Г. Марков). Повечето избират политическата лоялност срещу гарантирана от властта сигурност – материална, но и творческа, която позволява художествена изява, макар и в определени от партията граници.

абраната инерция в културния живот, заделяните от държавата средства и “разведряването” в международните отношения са основа за значими културни постижения през 70-те и началото на 80-те години. В театъра голям успех имат пиесите на Иван Радоев, Станислав Стратиев, Йордан Радичков. Спецификата на сатирата, иронията, пародията, гротеската, позволява на драматурзите да изкажат публично своята оценка за действителността. В киното се появяват филмите от “миграционната вълна”, разкриващи трудното адаптиране на отправилия се към града селянин (“Дърво без корен”, “Матриархат”, “Вилна зона”). Във възход е анимационното кино, което печели престижни международни награди. Партията обаче не престава да контролира културните процеси, да определя и финансово да осигурява насоките на творческите усилия към предпочитаната от нея историческа тематика и към възхвала на периода на антихитлеристката съпротива.

В културната политика през 70-те години се откроява значимата роля на дъщерята на Живков – Людмила Живкова. Начело на Комитета за култура и като председател на комисията на Политбюро за наука, изкуство и култура, Л. Живкова разгръща активна дейност, като поставя ударението върху националната самобитност, върху популяризирането на българската култура в чужбина и на световните достижения в България. В столиците на редица държави с успех преминават изложбите на тракийските съкровища, на българските икони, на средновековното българско изкуство и култура, на съвременното българско изкуство. Л. Живкова е убедена, че това е най-сигурният път за издигане авторитета на малка България в очите на света. В страната са осъществени програми за представяне на творчеството на Леонардо да Винчи, Николай Рьорих и др. Голяма е и заслугата й за създаването на Галерията за чуждестранно изкуство в София, на Националната гимназия за древни езици и култури, на Националния дворец на културата, за Международната детска асамблея “Знаме на мира” като изява на детското творчество. Тя участва и в подготовката за тържествено отбелязване през 1981 г. на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Безспорен е приносът на Л. Живкова за “отварянето” на българската култура към света и за популяризиране в страната на световната култура. Инициативите й обаче са прекалено амбициозни, изискващи големи финансови средства, и често остават неразбрани. След внезапната й смърт през 1981 г. повечето са изоставени, а културната политика се връща на ортодоксалните марксистки позиции.

80-те години започват с многобройни и значими изяви в културната сфера, свързани с тържествата за 1300-годишнината от създаването на българската държава. Но ситуацията бързо се променя – започва втората студена война, българската икономика изпада в криза, а съветската “перестройка” раздвижва и българската интелигенция. Нарастващата й критичност кара властта да започне отново затягане на културната политика. От ръководни позиции са отстранени хората, споделящи идеите на Л. Живкова – Ал. Лилов, Св. Русев. Забранени и иззети са книгите на Желю Желев “Фашизмът” и романът на Блага Димитрова “Лице”. На съсипваща критика е подложен филмът на Христо Христов “Една жена на 33”. Друга част от интелигенцията обаче продължава усърдно да възхвалява Т. Живков като “архитект на генералната Априлска линия”, за да задържи получените постове и привилегии. Израз на това откровено подлизурство са летните срещи на Живков с писателите в морската почивна станция на СБП. След всяка се появяват луксозни поетични сборници под наслов “Априлски сърца”, в които славословенето на “Първия” минава всякакви граници (Документ № 7).

В края на 80-те години кризата на социализма вече е факт. Започва да се оформя дисидентското движение. В него участват редица писатели, художници, артисти, режисьори. Партийната върхушка добре разбира заплахата и оценява раздвижването сред интелигенцията като “демагогско-спекулативно боравене с понятията демокрация и гласност”. Активизирането на някои среди от интелигенцията допринася за създаването на атмосфера на опозиционност и срещу тях се предприемат репресивни действия в познатия стил на Комунистическата партия. В крайна сметка обаче смяната на властта е извършена от политически дейци от висшия ешелон на партията и държавата. В последвалата сложна ситуация българската интелигенция е изправена пред нови изпитания и дилеми.

След Втората световна война България тръгва изцяло по нов политически и икономически път. Новите управляващи си поставят за цел да променят социалните условия, което би трябвало да доведе и до бързо демографско развитие. Българските комунисти изповядват “пролетарския интернационализъм”, което ги кара да вярват, че и етническите проблеми могат да се разрешат бързо и лесно с помощта на чисто политически и идеологически решения. Историческата реалност се оказва доста по-сложна.

1. Вътрешни миграции на българското население

Герб на град Мездра

Политическите промени заварват по-голямата част от българското население в селата. Начало на големите миграционни размествания се поставя в края на 40-те и началото на 50-те години. Миграционните движения през 40-те и 50-те години са от селата към градовете, от планините към равнините, от Северна към Южна България, където са съсредоточени 60 % от новите промишлени мощности. Те водят до промени в българското семейство, което преодолява своята патриархалност, разкъсва се връзката между поколенията, жената се включва в производството, а като последица намалява раждаемостта.

С голямото строителство и младежкото бригадирско движение се свързва и създаването на нови градове като Димитровград и Велинград. Икономическите промени стимулират и нарастването на населението в някои селища, което води до обявяването им за градове – Кубрат през 1949 г., Мездра и Мадан през 1953 г., Годеч през 1956 г. Благодарение на урбанизацията през първите десетина следвоенни години делът на градското население нараства от 23,7 % на 33,6 %.

2. Естествено движение на населението

През 40-те и 50-те години в България се осъществява демографска революция – едновременно намаляване на раждаемостта и смъртността. Раждаемостта намалява както заради увеличаването на градското население, така и заради колективизацията на селото. Раждаемостта за българския град от 1947 до 1956 г. намалява от 23,1 % на 17,5 %, а смъртността – от 11,5 % на 7,3 %. Съответните стойности за селата са от 22,2 % на 20,5 % и от 13 % на 10,4 %.
Тенденциите в движението на населението, заложени през 40-те и 50-те години, се задълбочават и водят до създаване на неблагоприятна демографска ситуация в България – ниска раждаемост и обезлюдяване на големи райони от територията на страната като резултат на миграциите. Причина за съществуването на тези демографски условия е липсата на демографска политика. Броят на населението не е цел, а средство при осъществяване на магистралните задачи на обществото. Едва в края на 60-те и през 70-те години се правят опити да се ограничат миграциите и да се стимулира раждаемостта (Документ№ 6).

3. Външни миграции

Карта на Западните покрайнини

Непосредствено след 9 септември 1944 г. в България прииждат около 100 000 бежанци и преселници от Беломорието, Западните покрайнини и Вардарска Македония.

В подписаното от България на 28 октомври 1944 г. Съглашение за примирие фигурира текст, който задължава българското правителство да изсели “инородното” население. Това е своеобразен наказателен акт към България, участвала във войната като сателит на нацистка Германия. През следващите месеци и години се осъществява репатриране на сръбското население, на арменците и някои руски емигранти, на чехи и словаци.

Значителен миграционен поток образува еврейското население, преселващо се в Палестина и Израел. Неговото движение преминава през три етапа. Първият завършва в средата на 1948 г., когато на 15 май е обявено образуването на Израел. Евреите комунисти, взели участие в антифашистката борба и свързали живота си с новите политически реалности в България, смятат, че изселването е не само нежелателно, но и вредно. Срещу тях застават ционистките организации. Те черпят аргументи от близкото минало на евреите, от националните им чувства, от стопанските им интереси и агитират за изселването им в Израел. Българското правителство подкрепя това виждане и дава възможност за начало на втория, същински етап на изселването (Документ № 2). През 1948-1949 г. България напускат десет групи, или 65 % от еврейското й население. Изселването продължава и след 1949 г., така че от около 50 000 евреи през 1944 г. към края на 1956 г. остават едва 6431 души.

В края на 40-те години се раздвижват и българските турци, опасяващи се от кооперирането на селското стопанство и от одържавяването на турските училища. Изселническите настроения създават проблеми както на турската, така и на българската държава (Документ № 1), но когато България обявява, че ще разреши на всички желаещи да заминат, Турция затваря границата през август 1950 г. Изселването, което продължава до началото на 1951 г. обхваща 156 410 души.

През 1948 г. започва имиграционен процес (влизане в страната), предизвикан от Гръцката гражданска война. Стотици гръцки комунисти и техни съмишленици пристигат в България. Те остават в България временно, тъй като през 60-те и 70-те години след амнистия повече от тях се завръщат в Гърция.

Временен характер има и имигрирането на югославски граждани в България след прогонването на Югославия от Източния блок през 1948 г. След като в средата на 50-те години отношенията между България и Югославия се нормализират, югославските емигранти постепенно се завръщат в родината си.

След 9 септември 1944 г. по политически причини емигрират от България български граждани. Новата политическа емиграция наброява около 10 000 души, организирани в няколко десетки организации. Първият опит за обединение на емиграцията се осъществява в края на 40-те години от д-р Г. М. Димитров (Гемето), лидер на създадения в САЩ комитет “Свободна и независима България”. Програмата на тази организация е антикомунистическа и антимонархическа с цел възстановяване на Търновската конституция. Друг опит прави малко по-късно детронираният Симеон II. Но и двата опита не успяват.

4. Македонският въпрос

Наред с демографските проблеми в България съществуват и етнически проблеми, най-сложен от които е македонският. Върху БРП (к) продължават да тегнат решенията на Коминтерна (линк) от 30-те години за създаването на “македонска нация”, допълнени с натиска на Сталин, дал подкрепата си по македонския въпрос на Югославия.
В първите следвоенни години е направен опит македонският въпрос да се реши в рамките на федерация между България и Югославия. Българското правителство прави сериозна грешка, като приема в бъдещата федерация Пиринският край да бъде присъединен към Народна република Македония, срещу връщане на Западните покрайнини. От 1946 до 1948 г. в Пиринска Македония се води безпрецедентна политика за насилствена денационализация на българите от този край. Белград и Скопие изпращат учители и книжари; децата и възрастните са принуждавани да посещават курсове по новосъздадения “македонски” език; фалшифицира се историята на българите в Македония. Опасността от откъсване на Пиринския край от България отпада едва след конфликта между Сталин  и Тито през 1948 г. (Документ № 3)
Едва през 60-те години българското правителство започва да отстоява националните интереси. През март 1963 г. Т. Живков произнася реч, в която критикува нихилистично отношение към Македония, определено като “голяма политическа грешка”. Заявено е категорично: ”Македония е люлка на Българското възраждане, на формирането на българската нация в борбата срещу отоманското робство и византийската Патриаршия, византийската църква. Това знаят всички, които са учили история. Това е истината. Това е истината на българския народ.” За българите от Пиринския край Т. Живков заявява, че те са “част от българската нация” и че “никаква македонска националност там няма и не може да има... Така че всичко, което ние вършихме досега – налагане на език, налагане на друга националност, налагане да се пишат македонци и т.н. – това беше насилие върху волята на това население и няма нищо общо с марксизма-ленинизма по националния въпрос.” България се опитва да приеме реалностите по македонския въпрос: съществуването на Македония в рамките на Югославия. Т. Живков приема дори, че съществува македонско национално съзнание на населението във Вардарска Македония. (Документ № 5)

5. Политиката към българските турци

Още в първите месеци след 9 септември 1944 г. правителството на ОФ се сблъсква с тежките проблеми на българските турци. След изселническата вълна от началото на 50-те години БКП се опитва да приобщи турското население към социалистическа България. На 26 април 1951 г. Политбюро на ЦК на БКП приема решения, според които турските училища преминават на държавна издръжка, започва издаване на вестници и списания на турски език, увеличават се стипендиите за турски младежи, организират се турски естрадни театри за турското население, по радио София, Стара Загора и Варна се излъчват програми на турски език (Документ № 4). Тази политика обаче не способства за приобщаването на турците.
От 1958 г. в политиката към българските турци се очертава нов поврат: турските училища се сливат с българските, преподаването става на български език, а турският се изучава факултативно, училищата се откъсват от джамиите. В същото време социалните придобивки не само се запазват, но и се развиват, като се насочват допълнителни средства от държавния бюджет, строят се пътища, селата се електрифицират, откриват се малки предприятия.
Реакцията на тези национални ограничения, съпроводени със социални придобивки, не закъснява. Формират се конспиративни групи, призоваващи за изселване в Турция и за отделяне в “самостоятелна република”. При тези условия през 1968 г. между България и Турция се сключва изселническа спогодба за срок от десет години, в резултат от която се изселват около 115 хил. турци.
В началото на 80-те години националистическата пропаганда на Турция продължава. Тя кара българското правителство да търси решение на проблема. В края на краищата към края на 1984 г. висшето партийно и държавно ръководство предприема опит да го реши чрез замяната на турско-арабските имена с български. Започва цинично наречения от властта “възродителен процес”, който трябва да промени етническото съзнание на турците (Документ № 7). Смяната на имената на българските турци води до разрастване на турското националистическо движение в България. Провеждат се терористични акции, които причиняват човешки жертви. Създават се организации като “Турско националноосвободително движение в България”, чийто лидер е Ахмед Доган.

През пролетта на 1989 г. натрупаното напрежение довежда до масови вълнения в селищата с преобладаващо турско население. Тогава Т. Живков обявява, че ще бъдат издадени паспорти на всички, които желаят да се изселят в Турция. Към средата на юни 1989 г. кервани от “екскурзианти” потеглят към българо-турската граница и ускоряват рухването на системата.

В началото на 60-те години се наблюдава процес на турцизиране на българомохамеданите в резултат от смесените бракове и дейността на ходжите. Той мотивира решението на Политбюро от 5 май 1962 г. за мерки срещу турчеенето на българомохамеданите, на циганите и татарите. Приложени са и крайни насилствени мерки за замяната на турско-арабските имена на мохамеданите с български: първият опит е от 1964 г. в Гоцеделчевския край, но не успява поради съпротивата на населението. Следващият опит от началото на 70-те години обаче успява, след като се извършва системна дейност срещу мюсюлманското влияние и обреди.6. Българомохамеданите